На 4-ти и 5-ти април, на сцената на Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ”, с ролите си в „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК” и „ЗАВЕЩАНИЕТО НА ЦЕЛОМЪДРЕНИЯ ЖЕНКАР”, Васил Михайлов отбелязва своя 80-ти юбилей.
Има актьори, които са станали част от своето време, оставяйки трайни следи в паметта на цели поколения българи. Такъв е актьорът от Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ” ВАСИЛ МИХАЙЛОВ.
Зрителите го помнят като Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Хан Кубрат, Хан Крум, Манол Кехая, Дантон както и в още много, много роли сред които ханове, царе, крале… Играл е полковник, генерал, държавник, политик, кмет, старшина, френски революционер, турски ага, боцман, артилерист, лесничей, поп, хирург... Но като емблема в неговия творчески път винаги остава ролята на КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА.
Мащабите на въздействие на героите му – в театъра и киното, завладяващата му осанка, неповторимият му глас и поразяващата достоверност на образите, в които се превъплъщава през годините, остават запазена марка на ВАСИЛ МИХАЙЛОВ.
Улиците опустяваха, животът замираше, когато по телевизията се излъчваше поредна серия на „Капитан Петко войвода.”
Животът му на сцената като че ли е подсказан от съдбата. Приет е във ВИТИЗ, в класа на проф. Мандаджиев, докато работи като шлосер-матричар в завод „Светлина” Стара Загора. Още като студент играе в осем постановки. Участия, за които през смях разказва:
Играх много, защото все моята боя я няма. Кой да играе директор, полковник или генерал? Все аз!
И отново като студент стъпва на сцената на Военния театър, в чиято трупа е поканен няколко години по-късно. Вече повече от половин век Васил Михайлов е знакова фигура за Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ”, за който споделя:.
Военният театър години наред беше и е най-добър. Тук винаги са били най-добрите режисьори през последните 50 години – Асен Шопов, Леон Даниел, Крикор Азарян, Красимир Спасов, Иван Добчев... На Военния театър всичко дължа 56 години...
Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ” също дължи много на своя АКТЬОР – ЛЕГЕНДА, оставил трайни следи в паметта на цели поколения българи.
Спектаклите в които можете да го гледате днес са:
"ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК" – 4.04. и 4, 17.05
"ЗАВЕЩАНИЕТО НА ЦЕЛОМЪДРЕНИЯ ЖЕНКАР" – 5, 27.04. и 29.05.
"ДА РАЗЛАЕМ КУЧЕТАТА" – 26.05.
Васил Михайлов на 80 години
Думи на Димитър Стайков
Васил Михайлов е легендарна фигура в българската култура. Неговото въздействие от сцената спрямо зрители и професионални театрали прилича на влиянието на Лорънс Оливие в Англия. А на екрана е гледан с любов и възхищение, както французите обичат своя Жан Габен. Дори когато говориш с него, попадаш под хипнозата му, толкова е сугестивен. Изглежда едро скроен, твърд кремък, непреклонен във вкуса и крайно почтен в предпочитанията си. Обаче душата му е нежна като струна на цигулка. Защото вечно търси съвършенството, харесвайки хората, които покриват понятието „точен човек“.
В един непубликуван разговор ми разправяше, че мрази монологичните спектакли, защото хвърлял много енергия, много емоции, чувствал се разнищен. Във Военния театър, където той остана 47 години, преди време пуснаха спектакъла „А утрините тук са тихи“. На военна тема, с много смърт. Един ден жената на военния министър Добри Джуров се обажда на Васил Михайлов, чула за огромния успех на спектакъла, и го моли да изиграят финала му на някакво тържество в Централния културен дом на армията. Васил отначало отказва – нямало да се получи същия ефект, както в театъра. Актьорите не са минали през цялото представление, ще бъдат студени, обяснява той. Жената обаче настоява, моли, и Васил накрая се съгласява. В представлението умират 5 момичета. Актрисата Невена Симеонова играе петото, последната смърт. Ето защо Васил Михайлов не обича монолозите: „Невена ме чака на сцената цялата мокра от пот и вълнение и диша на пресекулки. Аз тичам към нея през залата, също мокър. Двамата се харесват в спектакъла и тя ме моли да й простя, защото е била при детето. Тя единствена от петте е раждала, майка е. И умира в ръцете ми. Аз я сграбчвам под мишниците и я влача, за да я пусна в гроба. В театъра гробът е оркестрината, но в ЦДНА няма оркестрина и аз се уговорих с осветителите да загасят на тази сцена. В този момент аз започвам монолог - извинявам се на момичетата, че ги погребваме така, без знак, но обещавам, след войната ще вдигаме паметниците. И пускам Невена в „гроба“. Тя беше по риза и при рязкото движение гърдите й изскочиха. Публиката ахна, но аз нищо не виждам, нищо не чувам, казвам си монолога. Осветителите обаче не загасиха светлините. Решавам да я нося на ръце, като в руски филм. Обаче не мога да я вдигна! Опитвам се пак, напрягам се, пак не мога. И също като Нораир Нурикян, който ревеше, когато вдигаше щангата, аз се напрегнах с всички сили, изревах и вдигнах Невена. И в същото време говоря монолога. Обаче осветлението стои, не го гасят. Тогава изтичах зад сцената и се скрих. Невена ми вика: „Виж какво направи!“ Погледнах към сцената и виждам голям кичур коса. Невена за първи път си пуснала свободно косата, аз с големите си ботуши съм я настъпил, както се е разпиляла върху сцената, и затова не съм могъл да я вдигна. Аз обаче не виждам нищо, целият съм в монолога!“
Васил Михайлов може да мрази монолозите на сцената, но благодарение на дълбокия му глас, който ечи в салона, и радиацията на енергията на внушението, усещана от партньорите му, играта му в представленията прилича по сила и въздействие на монологично изпълнение. И режисьорите, когато правят разпределението, веднага го виждат като човек, внушаващ респект в ролята на глава на семейство или на лидер в тълпата, или на човек, издигнат спрямо другите с чувство за отговорност и с прозрение за бъдното. Понеже в горещите моменти от ролята си той е намръщен, буреносен, имам усещането, че вижда интуитивно какво ще стане – онова, което наричат концепция на спектакъла. И това усещане го предизвиква и тревожи, като предсказание на магьосник, принуден да живее в предсказанието си. Във Военния театър той изигра предводителя на българите Манол от „Време разделно“, протестиращия срещу сивотата на еснафския живот Суслов от „Дачници“, объркания, но величав в себеотрицанието си Дантон в „Делото Дантон“, грамадния в илюзиите си професор Серебряков във „Вуйчо Ваньо“, силния и убеден в правотата си Стамболов от „Величието и падението на Стефан Стамболов“, праволинейния и нетърпелив за израстване и притежание Лопахин от „Вишнева градина“, мащабния в ролята на патриарх на рода Стоян Глаушев от „Железният светилнк“. И най-после, в тази поредица от мащабни личности той спечели сърцата на българите с ролята си на Капитан Петко Войвода от тв сериала. Но, парадоксално, Васил Михайлов се разтопява от удоволствие като най-обикновен шоумен в „Сизве Банзи е мъртъв“.
Спектакълът на Крикор Азарян през сезон 1976/1977 включва него, Стефан Данаилов и Асен Кисимов в продукт, останал един от най-добрите с марката на Театъра на армията, а и в историята на театралната ни култура. Авторът Атол Фюгард е от Южна Африка, един от знаменосците на борбата срещу апартейда и расовото потисничество. А така също световно известен театрал, привърженик на бедния театър на Гротовски, с чиято програмна книга „Към беден театър“ се запознава след лекциите на поляка в Ню Йорк. В сюжета един чернокож на име Сизве Банзи се измъква от резервата, където е въдворен с жена си и трите си деца, според законите на бялото малцинство, и решава да си смени името. Само така той ще успее да спаси семейството си в една, макар и относителна, свобода. Защото всяка негова стъпка – пътуване, смяна на местожителство, на работа, семейно положение и пр. - се отразява в досието му. Сега изпраща на жена си пари, работейки незаконно тук-там, но ако се върне в резервата, ще обрече близките си на гладна смърт. Ясно е, че Азарян визира тоталната преса над личността в условията на българския социализъм, когато всеки българин е въдворен на място чрез единствено разрешено жителство, съществуващ в лапите на бюрокрация с програмиран живот по наложен от властта сценарий.
Тази силна политическа тема е представена като шоу на сцената в тогавашния клуб „Максим“ на Военния театър. С помощта на друг чернокож (Кисимов) Сизве Банзи (Михайлов) влиза във фотографско ателие, за да оправи новите документи, където разказва, изигравайки живота си, на фотографа (Данаилов). И тримата актьори са с вариететни бомбета, прилични на шапката на Чаплин. Данаилов е с бяла риза под черен елек, Кисимов – с цветна риза под леко ленено сако, а Васил Михайлов е в ярък кариран костюм. Те задават вариететния стил на спектакъла – общуват с публиката, провокират я, смесват комични битови детайли с политически коментари. В стила на шоуто се смесват тежката драма на един човек, изоставящ своята самоличност, с представянето на проблема в подигравка и самоирония. Когато световноизвестният режисьор Анджей Вайда идва в София, за да подготви постановката си „Делото Дантон“ в Театъра на армията, го завеждат да гледа „Сизве Банзи“. Той е изумен от равнището на актьорската игра и още тогава определя Дантон за Васил Михайлов и Камий Демулен за Стефан Данаилов. Ламбо, който домакинства на Вайда, разказва за това в кратък спомен, публикуван във в. „Култура“.
А за Васил Михайлов този спектакъл е свързан и с друго интересно преживяване. Азарян дава ролята на него, за да покаже огромен черен човек. Гигант си сменя самоличността, това очевидно е атрактивно. Понеже Васил умира от удоволствие, когато не го разпознават от залата (което едва ли е възможно, но поне това е неговото желание, както и на всеки артист, според него), той прави всичко, за да „смали“ Сизве Банзи. Както казва той, прави го „шушкав“, „по-нисък от тревата“ – неговият човек силно се притеснява, заеква от неудобство, гърчи се от страх. И сензационно, жена му Гергана не го познава в началото на представлението. Влиза в час, едва когато той проговаря – гласът му го издава.
В споменатия разговор с него питам какво е важно в общуването му с режисьора. Казва, че Вайда работи като с китайска игла. Толерира актьора и той се хвърля с всички сили и умения. После Вайда го намества, а актьорът живее със самочувствието, че сам е направил всичко. „Ако режисьорът ми позволи – признава Васил Михайлов - обичам да работя, леко глезейки се. Това ми създава самочувствие и радост. Подведен съм, но приятно. Това е моето освобождаване в текста. Аз се откривам на режисьора, така че той може да пипа навсякъде. А когато ме натиска само в една посока, работя с 30 процента от възможностите си. Големите режисьори работят при съпротива отсреща. Когато няма съпротива, качеството пада.“
Питам Васил какво го прави щастлив. Той говори: „Аз съм зодия Овен, не ми трябват празници. Овена, колкото повече остарява, толкова повече се усамотява. Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха. Някои не ме разбират, когато цялото си свободно време прекарвам с внуците си. По-рано беше малко, но сега е достатъчно. Никой не може да ми даде това, което преживявам с децата. Наскоро запомних от едно телевизионно предаване: „Не възпитавайте децата си, възпитавайте себе си, децата приличат на вас.“ Страхотно е и едновременно – страшно. Неотдавна ми зададоха въпроса: „Какво от живота си искаш да се повтори?“ Отговарям: „Животът!“ Много бързо отмина и не стига ти да станеш човек и децата си да възпиташ да станат човеци. Човек трябва да има път, по който да се изправи и да върви. Някаква утопия, някаква мечта!“
Театър “Българска армия” 
