Огнен и мащабен, преплитащ митология и оригинални фентъзи похвати, дебютният роман на Хана Кейнър ще се хареса на читателите, които копнеят да прочетат още от Патрик Ротфус, Скот Линч, Дж. Р. Р. Мартин и Анджей Сапковски.
В богат и пълен с алчни богове и още по-алчни хора свят ни запраща дебютният роман „Палач на богове“ на Хана Кейнър – моментален №1 бестселър на Sunday Times и оплете милиони почитатели на епичното фентъзи в примамващата си, мрачна вселена.
Опустошително пристрастяващ още от първите страници, изплетен от остър стил и живи персонажи, „Палач на богове“ се появява и на български език в превод на Десислава Сивилова и с великолепния оригинален арт на Том Робъртс (ИК „Сиела“).
„Боговете се раждаха от хорските молитви, а никой не искаше да го застигнат клетвите им.“
Кисен има зъб на боговете още от дете. Тези проклети, могъщи и лукави създания, които се хранят с молитвите на хората, пируват с тяхната надежда и отчаяние. Същите богове, които отнемат цялото ѝ семейство. Които карат баща ѝ да се жертва за нея и изсмукват всичко ценно в живота ѝ. Всичко освен изпепеляващия глад за отмъщение.
Сега Кисен живее, за да бъде „Палач на богове“. Тя познава техните желания и жажди, знае как да ги изкуши и така стъпка по стъпка да се доближи до голямата си цел: да унищожи всяко едно божествено изчадие, което броди из Мидрен.
Докато не попада на бога на белите лъжи Скеди, който се оказва обвързан с невръстната благородничка Инара. А нейното семейство е избито от загадъчни наемни убийци.
Придружени от някогашния рицар и дясна ръка на краля Елогаст, четиримата се отправят на мисия, която ще ги отведе към разрушения от владетеля Бленрейдън, където дивите богове все още вилнеят.
Оказали се право в епицентъра на бушуваща гражданска война, Кисен, Елогаст, Скеди и Инара ще трябва да се опълчат срещу демони и богове, предателства, мрачни тайни, проклятия и епични битки.
Всеки един от тях има сметки за разчистване с последните богове. И молба, която да отправи към тях. А залогът тупти в синхрон с ръждивото сърце на техния прогнил от измама свят, който трябва да бъде спасен.
Огнен и мащабен, преплитащ митология и оригинални фентъзи похвати, „Палач на богове“ дава началото на страховита реалност, в която истината оставя кървав послевкус.
Изпълнен с фини детайли, подобно на парченцата от умопомрачително умен пъзел, дебютният роман на Хана Кейнър ще завоюва сърцата на читателите, които копнеят да прочетат още от Патрик Ротфус, Скот Линч, Дж. Р. Р. Мартин и Анджей Сапковски.
Из „Палач на богове“ от Хана Кейнър
1.
Кисен измъкна меча си, раздирайки тялото на богинята сред вонята на кръв и застояла вода, и светилището отвъд водопада се пръсна. Енераст не издаде и звук, когато плътта є се сля с течението и потъна в река Енерън, оставяйки я да тече свободно към града и селата, които подхранваше, за да процъфтят или да западнат. Но успя да достигне съзнанието на Кисен с една последна язвителна забележка:
Когато Мидрен падне в ръцете на боговете, ти и себеподобните ти ще загинете първи.
Шумът на реката утихна, а сладникавият аромат на тамян отново се изгуби сред миризмата на глина и влага. Птичите песни се завърнаха.
Кисен потръпна. Беше подгизнала го кости, а работата є още не беше свършена. Богинята беше мъртва, но боговете умееха да възкръсват. Светилището съдържаше спомените ѝ, приношенията, нейната котва към света.
Кисен го приближи. Беше повредено, но не напълно разрушено. Два животински черепа се бяха счупили. Повечето богове изискваха да бъдат принасяни в жертва първо животни, после хора. Кисен събра парчетата и ги изхвърли в гората да изгният. Тамянът се беше изронил, но пепелта си стоеше. Тя изсипа една част от нея в малка стъкленичка, а останалата – във водата. Много от другите дарове на Енераст бяха непокътнати. Достатъчно да я върнат към живота, ако бъдат оставени тук. Кисен запази парче ръчно тъкана коприна, в която беше вплетена молитва, а нишките бяха просмукани с кръв. Приличаше на молба за любов. Много изкусителна за една богиня. Малко от другите молитви си струваше да се пазят. Кисен събра останките от светилището на купчина и ги запали в обръч от камъни по-далеч от водата. Наблюдаваше внимателно как импровизираната клада изгаря до основи.
Запази само още едно: варовиков тотем, в който беше издялана глава, високи скули, плоски очи. Приблизително с големината на дланта є. Беше се разцепил през средата, когато Енераст умря; но точно от него богинята беше извлякла формата си.
Когато най-сетне се върна при коня си в началото на планинската пътека и пое по дългия път обратно към град Енертън и управника, който я беше повикал, Кисен вонеше на пара, кал и катранов пушек. Управниците бяха просто наместници в градовете и областите, поставени там от благородниците, които притежаваха земята, за да се грижат за интересите им. В случая, за тези на рода Крейър. Кисен не я беше грижа на кого принадлежи поредният кален участък – беше все едно, стига среброто му да не е фалшиво.
Кисен почука на вратата на съдилището. Старицата, която отвори, я поздрави намръщено, докато триеше петна от мастило от маслиненочерната си кожа.
– По-рано вие, вейгите, ползвахте задния вход – промърмори тя.
Кисен се усмихна, разкривайки златния си зъб. Преди войната за Бленрейдън палачите на богове не бяха нищо повече от наемни убийци и унищожители. На Кисен и онзи вейга, който я беше обучил, се плащаше под масата.
– Вече имаме благословията на краля – отбеляза Кисен. – Или предпочитате да поспорите с мъртвите в Бленрейдън?
Жената се изчерви и я пусна да влезе, а Кисен ѝ прати въздушна целувка. Вече нямаше нужда да се преструва, че занаятът є е грях.
Управникът преглеждаше счетоводни книги в кабинета си на голямо дъбово писалище, поставено гордо пред кичозна картина на крал Арън в рамка. Когато тя влезе, той вдигна стреснато глава, а медните обици на лявото му ухо проблеснаха на светлината на лампата. Бяха оставили сини следи по бледата месеста част.
– Изпълни ли задачата? – попита той.
– Добър ден и на вас, управник Тесис – поздрави Кисен. – Мислех, че земите на Крейър са по-гостоприемни.
Тесис имаше кисела физиономия, сякаш настъпвана твърде много пъти.
– Ще искам доказателство.
Изглеждаше малко пребледнял. Доказателство беше димът, който все така се издигаше в планината във влажния ден – на мястото, където се беше намирало светилището на Енераст. Доказателство беше и миризмата на гняв, обгърнала Кисен като статично електричество след замираща буря. Но все едно; дребните хорица обичаха да държат големи вещи.
Кисен остави напукания варовиков тотем на Енераст върху писалището му. Той щеше да знае, че подобно нещо би могло да се вземе единствено от светилище. Управникът се взря боязливо в него.
– Унищожете го – посъветва го Кисен и извади обвитите си в кожа документи на вейга от джоба на наметалото си и ги плъзна по масата. – И пропъдете тревогата от сърцето си, иначе тя ще се върне още преди да е дошла зимата.
Той изгледа раздразнено първо нея, после документите, и потупа перото си с палец.
– Казваш, че си я убила.
– Боговете са паразити. Ще се върнат, ако има страх, с който да се хранят.
Преродената Енераст би минала по същия път дори без спомените от светилището си. Всички богове копнееха за едно и също: любов, жертвоприношения, кръв.
Управникът изсумтя. Дали Кисен би могла да го докладва, че не е отстранил светилището на Енераст по-рано? Би го очаквала тежка глоба, а мо- жеше да изгуби и пръст. Навярно би трябвало, но това нямаше да промени природата му. Боговете се раждаха от хорските молитви, а никой не искаше да го застигнат клетвите им. Ако тя обаждаше на най-близкия рицар всеки път, когато някой се нуждае от вейга, скоро щеше да се окаже без работа.
Управникът извади печат от чекмеджето си, както и кесия сребърни монети. Каменната му мастилница вече беше мокра, така че притисна печата отгоре ѝ и после постави тривърхия символ на вейгите върху документите є. Кисен взе първо среброто и го претегли в дланта си. Даже и да не го докладваше, поне му беше поискала висока цена.
– Сега си тръгвай – нареди той, побутвайки документите по бюрото, и я отпрати с жест, неспособен да я погледне в очите.
– Нямате ли друга работа за мен? – попита Кисен. Защо пък не?
– Тук нямаме други проблеми с богове – отвърна управникът с неискрена усмивка. – Ще пратя вест до местния управник в Леския, ако ни потрябваш.
Кисен сви рамене и си прибра среброто.
– Няма да се заемете с това, нали? – попита тя, сочейки тотема на Енераст. Не беше въпрос. Той се боеше – не само от мъртвата богиня, но и от последователите є. Щяха да търсят кого да обвинят, а нали именно управникът беше повикал палач на богове. Може би щеше да запали реликвата; а можеше и да позволи да я откупят от него.
В ума на Кисен изникнаха последните думи на Енераст. „Когато Мидрен падне в ръцете на боговете…“
Кисен измъкна меча си и стовари плоската част на острието върху тотема с бърз удар. Мъжът отскочи назад, когато лицето на Енераст се натроши по писалището, оставяйки след себе си голяма вдлъбнатина и множество пръснати бели парчета.
– Как смееш… – поде той, но млъкна, когато Кисен му се усмихна със златния си зъб и отправи поглед към окачения зад бюрото портрет на краля. Кракът му беше опрян върху главата на елен, а зад гърба му слънцето изгряваше над горящия град. Неговата дума трябваше да се зачита, каквото и да си мислеха жителите тук. Управникът преглътна гнева си.
– Благодаря – процеди през зъби.
Кисен излезе от съдилището, като се мъчеше да изхвърли онези думи от съзнанието си. Великите богове бяха разпръснати, ловът им – прекъснат, войната им в Мидрен – отдавна прекратена. Думите на Енераст не значеха нищо. Бяха просто последният, отчаян дъх на умираща богиня. Кисен докосна с ръка гърдите си, където клетвата на Осидисен, саможертвата на баща є, изваяна с морскопис, все още тегнеше над сърцето ѝ.
iskrata.bg 
